Това ще бъде новата ми прическа, за да събудя този спомен, но всъщност с Луис Мигел сме свързани от зората на времето. От 1985 г., когато учителят в началното училище заведе класа ми на екскурзия до Гардаланд.
Нашата учителка, макар да не беше много млада, беше духовна жена, внимателна, безстрашна и беше приела голямото предизвикателство да вземе автобус, да пътува за два часа и да заведе учениците си в най-големия увеселителен парк в Италия. Сам, без ничия помощ. Тя беше жена с топки и нямаше да я разочароваме.
Дори майка ми беше заета: във фазата „извън града“ тя винаги даваше всичко от себе си, а на сутринта на тръгване се появих в автобуса с ослепителна усмивка и чанта, която тежеше повече от мен. Беше го напълнил с десет пълнени сандвичи, шест филийки пица, две парчета ербацзон и дванадесет оранжеви оранжеви Били: не искаше да страдам от глад или жажда. Момиченцето, отпечатано на чантата, препускащо щастливо над думите „HAPPY DADA“, щяло да избухне. Опитах се да го олекотя, като предлагах пакетирания си обяд на всички обитатели на автобуса, включително шофьора. Когато пристигнахме в Гардаланд, остана само Erbazzone, която никой не беше искал. Най-накрая се почувствах лек като пеперуда.
Учителят направи билети за всички, влязохме вътре. Имаше такива, които искаха да отидат при този, други при другия и такива като мен, пред щанда с флуоресцентни гривни, вече бяха видели всичко, което искаха да видят.
Тъй като Луис Мигел беше на гости в Санремо, аз и моите приятели бяхме луди по него. Този щанд продаваше най-страхотното нещо, което някога сме виждали в живота: неоновите маншети с усмихнатото му лице. Всички го купихме и го облякохме веднага, пеейки „Ние, деца от днешния ден“. Тръгнах с тръс до замъка на Дракула.
Потръпнах при вида му. Веднъж бях там с баща си и беше достатъчно и за двама ни: той беше загубил портфейла си, аз умрях от страх.
И там, докато все се чудех какъв е онзи страшен замък с включени светлини, се обърнах да потърся мнение, но не намерих никой. Придружителите ми вече не бяха там. Гривните и учителят ги нямаше: изпаднах в паника.
Трябваше да се успокоя, виждал съм го да се случва в много филми и сега щеше да се случи и тук. Учителят щеше да ме намери отново. Тя отиваше в офиса на „Изгубени студенти“, за да съобщи за изчезването ми, а млада дама с любезен тон щеше да каже името ми на мегафона. Но не.
Започнах да плача. Ако никой не ме беше намерил, щях да остана тук, сам, с две парчета ербацзон. Не можех да го позволя. Отидох в бюрото за изгубени имоти и казах, че съм загубил учителя си. Нежногласната млада дама извика името си в мегафона - десет пъти - но не се появи.
Дори днес ми е трудно да повярвам, че е могло да се случи. И все пак моите девет години, съчетани с мисълта, че не мога да се прибера у дома при мама и татко, имах разумния разум да намеквам, че гривната на Луис Мигел, с която си бърсах сълзите, беше знак за признание. С тази подсказка операторите ме придружиха из парка в търсене на класа ми.
Когато я намерихме, сцената беше запомняща се: учителят седеше на пейка и четеше книга, докато моите съученици играеха на криеница в Далечния Запад. Никой не забеляза, че ме няма. Беше мрачно.
Но може би знаех, че един ден ще разкажа историята на маншета на Луис Мигел и не исках това да е само историята на учителя, който ме беше забравил в Гардаланд, но и тази на двете парчета ербацзон, които не един беше искал - и това се беше върнало вкъщи с мен, здраво и здраво.
Илюстрация от Валерия Теранова
